Васил Иванов е роден на 20 май 1909 година в София. Първо се посвещава на музиката (свири на цигулка). След това е приет в Художествената Академия в София, която завършва през 1939 година. През 1937 година взима участие в 12-тото изложение на българските художници. Оттогава до смъртта си участва във всички български национални експозиции.
Творбите на Васил Иванов без съмнение принадлежат на изкуството, за което свидетелства специфичната техника в неговите изображения – той нанася с такава виртуозност бели и цветни форми върху черен фон, че не остава и капка съмнение в увереността, с която твори. Това изкуство обаче е само един инструмент, защото то е в служба на поезията, идеята и визията, които надхвърлят простото естетическо изпълнение и разкриват една единствена и неповторима дълбочина.
Видяхме Васил Иванов пред черното платно, грабнал бялата креда. Начинът, по който я направлява по платното, притежава невероятната бързина на светкавицата. Както светкавицата внезапно осветява нощта и я белязва със своя линеен почерк, давайки ни възможността да видим за част от секундата околния пейзаж, така и ръката на Васил Иванов разкрива върху черния фон знаци и форми, техните контури и щрихи.
Но не се бъркайте – тази виртуозна сръчност не е в резултат от усилени упражнения. Тя се подчинява на дълбоки повици, които проявява и изважда на повърхността. Тук всичко идва отвътре, подчинено на вътрешния порив на артиста. Картините на Васил Иванов се материализират, изваждайки на показ света, който той носи в себе си. Те са външния израз на една вселена, дълго търсена и чиста. Изглежда, сякаш става въпрос за това артистът да придаде на своята идея за картината едновременно както обективен, така и субективен израз, между реалното и нереалното, за да предложи накрая път между двете – път, по който да поемем.
И ето ни, потопени в неговия свят. Ние сме там, и не можем повече да бъдем другаде. Наблюдаваме го, живеем в него, и живота ни придобива смисъл. Застанали пред неговите картини, понякога ни се струва, че персонажите в някои от тях изглеждат съвсем мънички пред величието на всички тези скални пейзажи, клисури и каньони. Каква ли постановка играят актьорите в този божествен мрачен декор? Дали са забелязали разрушаването на някоя Валхала, в резултат на объркан духовен ритуал? Жестовете им понякога показват изумление пред останките от разрушени колони, пред руините, дешифрирали фантазиите на древните убежища и вкаменените форми, ерозирали от времето, които се издигат като пустинни статуи.
От друга страна, не бихме ли били свидетели на човешкото? Големи, гъвкави форми се извисяват, вплитат се, въздигат се, светли или цветни, ту във вечно движение, ту грандиозно фиксирани в пространството. Ако понякога навяват еротизъм, в основното значение на думата, то те се появяват в търсене на други форми. Разбулва се вероятно най-голямата мистерия: желанието един към друг, желанието да се обединим с другия, надеждата на двойката, премахването на разстоянията и противоположностите в любовта.
С други думи, търсенето на единение, търсене на физичното и метафизичното, неконсумираното, неизчерпаемото. Всеки е свободен да развихри свето въображение и да си представя. Изкуството се състои в това да направи видимо невидимото в нас. Такава е върховната роля на едно определено изкуство, това на визионерите като един Блейк например, или Монсю Десидарио, и на Васил Иванов.