Гошка Дацов е син на големия български родолюбец, литератор, публицист и книжовник Сава Живков Дацов от Зайчар. Роден е на 9.04.1884г. в София. В столицата завършва основно и средно образование. Неговите ярко открояващи се дарби правят впечатление на учителя му по рисуване – художника Георги Евстатиев, който го напътства и полага много усилия за развитието му. След завършване на гимназия, по препоръка на своя учител и на проф.д-р Иван Шишманов завършва Кралската академия за изящни изкуства в Рим. Допълва впечатленията си от пътувания в Италия, Белгия, Франция, където богатите художествени сбирки го оформят като художник. Познавайки основно италианските класици, но и венецианските, фламандските, испанските майстори, той развива самобитния си талант и устрем към свободно творчество.
През месец май 1914 г. след завръщането си, представя първата си самостоятелна изложба в София. Член е на дружество „Съвременно изкуство“. Автор е на винетки за списания „Листопад“ и „Театър“. Шест години след като завършва Академията е повикан в редовете на Българската редовна армия. Изпратен е на Македонския фронт. Мобилизиран като военен художник. Изпълнявайки воинския си дълг умира на 8.10.1917 г. в полковата болница на VI дивизия край Битоля. Днес костите му почиват във военното гробище край Загоричане, Битолско.
През 1922 г. в София в посмъртна изложба са показани част от картините на Гошка Дацов – около 300, както и около 500 скици и военни рисунки. Тази изложба с картини от музеите и частни сбирки е дала възможност за представяне на талантливия творец.
Иван Енчев – Видю оценява творбите на Гошка Дацов като „прекрасни композиции…голите тела са красиво пресъздадени“. „Благовещение“, „Самарянката“, „Сънят на Мария Магдалина“, „Терзание“, „На канапето“, „Танц“, „Изнемогнала“, „Саломе“ са само част от произведенията, които удивляват публиката и предизвикват дискусии сред ценителите. За изложбата на един от най-младите български художници през 1914 г. пише: „ …рядко ще срещнете у нас картини, в които е боравено по-сериозно с изражение и настроение. Това е така, защото почти всички наши художници се увличат тъй силно от натурата… Трябва да похвалиме Дацов, че той нарочно е отстъпил от точността на природата, за да предаде живот на организма, който рисува“.
Добри Немиров подчертава особеното място на изложбата на Дацов сред многообразието на културния живот през 1914 г. „Подобно на старите трубадури, които мислят в мелодии и стихове, той рисува рефлексиите на своя вътрешен мир като ги облича в цветове и тонове на една друга природа, дето и слънцето е друго, и тревите са други и човекът също е друг.
Тоя непосредствен субективизъм, плод на едно непосредствено изживяване на природата внася настроение, в което мистичния елемент те кара да забравиш обикновения живот и да живееш с душата на художника, в цялата тая върволица на чудни образи.
Около сто малки картини разкриват у художника един вещ прозрител в скритите гънки на човешката душа. Това леко и майсторско синтезиране на сложните психични загадки е постигнато по пътя на чисто интуитивно творчество, дето художника повече чувствено възприема явленията.
Той тук не дири формите на природата, не се старае да я копира; за него е необходимо да потърси тия контури и тонове, които могат да репродуцират неговото настроение, без оглед колко верни са според едно по-общо схващане линиите и тоновете. Тая строга последователност на самия себе си е именно, която разкрива твърде много вътрешна свобода у художника, неговата колкото субективна, толкова индивидуална творческа мощ. Всяка картина от тази изложба е куплет от поемата, която представлява самата изложба. . . Безспорно е, че в неговото изкуство декоративността е почти мащабът на произведението. . . Забележително е, че рядко има картина, в която централната фигура да не е жена. Един образ преследва художника в минути на съзерцание и той е всичко за него. Това е създателката на живота и дори самия живот. Жената у Дацов няма вътрешното обаяние на Рафаеловта Мадона, или красотата на Венера Милоска . . . Красивата жена според Дацов е страдащата жена, тая която просмуква живота с душата си за да го създаде наново с кръвта на сърцето си. Жената е всичко за Дацов. Нейната сила като психологическа индивидуалност е всепобеждаваща, душата и е всеобемна и колкото по-дълбоко художникът се впуска в устрема си да я проникне, толкова по-сложна и по-многостранна му се показва. Това е лабиринт, в който художника се лута и всяка клетка му разкрива по една и страшна и великолепна истина. . .Дацов е първи, който се налага смело като носител на модернизма“.
Елисавета Консулова-Вазова пише за изложбата: „Първото впечатление е от силните бои, които са от всеки ъгъл. След това вниманието пада върху оригиналността на сюжетите, почти всички символични, а и които не са такива, с отпечатък на символизъм в тяхната композиция и багри. . . Голямата свежест на боите, хубавите смели контрасти, нежните тонове, в които са издържани цели части, с вкус поставените колоритни петна са едно голямо качество, което не всеки художник притежава . . . В избора на темите и начина на третиране откриваме у автора един лирик, който за сметка на чувството и бляна жертва понякога действителността“.