Новаторската дързост на Славка Денева

„Тя беше самата чистота. Имаше страхотно излъчване, несравнимо с нищо. Вглъбена, носеше бремето на таланта, същевременно бидейки по детински наивна и искрена. Вълненията и суетите на хората ѝ бяха чужди. Знаеше, че малцина ще разберат света ѝ и изглежда не ѝ пукаше от нищо, защото беше много свободна, много весела и спокойна“. Тези думи цитира Весела Христова Радоева в книга за Славка Денева, издадена от Фондация „Поддържане на изкуството в България“. Те са казани от Рада Мутафчиева, кръщелница на художничката и дъщеря на Вера Мутафчиева.

Славка Денева, дъщеря на именития художник Борис Денев, приживе е участвала в няколко общи художествени изложби, но никога не пожелала да направи самостоятелна изложба. Още с първите си произведения е забелязана от критиците. Никога не подписвала и не е датирала творбите си, също така не ги е и назовавала.

Тя е личност с богата култура и всестранен артистизъм, удивително честен и открит човек, всецяло отдаден на изкуството и с огромно преклонение пред творчеството на именития си баща и също като него не се вписва в канона на соцреализма.

Славка Денева има свой неповторим маниер на рисуване – след като маркира върху платното разположението на отделните фигури, абсолютно уверено ги изпълва с бои сантиметър по сантиметър, без да прави корекции върху вече нарисуваното. Този начин на работа прави силно впечатление на състудентите ѝ, но не бива приет от по-възрастните и става причина за конфликт, поради който тя отказва да „поправи” дипломната си работа и не се явява на защита.

След като завършва само семестриално Художествената академия през лятото на 1953 (там неин преподавател по живопис от І до ІІІ курс е проф. Дечко Узунов, а от ІV до VІ курс – проф. Панайот Панайотов), през 1956-a Славка Денева е приета за кандидат-член на Съюза на художниците в България. На следващата година художничката за първи път участва в ОХИ с автопортрет. Така тя заявява завидно самочувствие и увереност в избраното артистично поприще. Изражението ѝ е решително и достолепно. В камерната по размери картина се рисува сред обстановката в стаята си – вижда се ясно детайл от етюд към дипломната ѝ работа, други картини, печката, която по-късно ще откриваме в редица натюрморти и интериори.

През 1959 участва с творба в Обща художествена изложба, която изкуствоведът Димитър Аврамов характеризира като „новаторска дързост – боязлива, умерена и в най-голяма степен пресметната”. Там Славка Денева показва портрет на своята приятелка – художничката Иванка Сокерова („Портрет в червено”, откупен от галерията в Пловдив). Творбата е истински шедьовър, напълно модерен и съзвучен като естетика с европейското изкуство. В нея са събрани иманентните качества на стила на авторката: психологическа проникновеност, недоизказана и ненатрапчива богата емоционалност на връзката с модела, органичност на композицията, премерено разнообразие на детайлите и тяхната материалност, колоритно решение, в което червеният цвят (уникален белег в палитрата на художничката и за други произведения) определя общата звучност, черен контур за подчертаване на формата, безпогрешен усет за допустимата степен на нон-финито (чрез равния локален цвят на полата на модела).

През целия си живот Славка Денева не се решава да направи самостоятелна изложба, дори и след настойчивата покана от страна на СБХ през 1983, когато там е показана юбилейната експозиция по повод 100-годишнината от рождението на нейния баща. С никого не споделя защо не пожелава подобна изява. Първата ѝ самостоятелна изложба е през 1994 г. – десет години след смъртта ѝ.

В основата на творчеството на Славка Денева е темата за Дома. Със семейството и приятелите, с одухотворените фасади и селски постройки, с безбройните предмети, които понякога разказват повече и по-интересно дори от хората… Портретите, които прави, винаги са в конкретна вещна обстановка, равнозначна по изразителност на човешкия образ; натюрмортите (с малки изключения от по-ранните години) са по-скоро части от конкретен интериор, отколкото сбор от различни по материалност обекти;  в интериорните композиции се усеща силно невидимото присъствие на хора.

Весела Христова Радоева пише за нея: „Казвала, че е натуралистка, която рисува с бои, не е използвала за себе си понятията „изкуство“ или „живопис“. Подчертавала е, че държи на рисунката и смятала, че е най-важно да започнеш една картина, а не да чакаш да ти дойде музата“.

На 40-годишна възраст Славка Денева губи най-близките си – майка й почива през 1967, баща й – на 31 декември 1969, от малцината роднини никой не е останал. В началото на 70-те години е принудена да продаде единия етаж от строения от дядо ѝ по майчина линия Иван Грозев (кмет на София от 16 юли 1894 до 15 юли 1895) дом на „Шипка” 18. Остава сред спомените и вещите в семейния апартамент, съхранява близо 600 картини и много рисунки на Борис Денев, живее с колегите и приятели си Иванка Сокерова, Дора Кънчева, Глория Христова, Сирма Сарафова, Костадинка Цветкова, Радка Бъчварова, Лика Янко, Марин Маринов, Иван Савов, Нестор Иванов, Мария Кънчева, Мариана Марашлиева, Ангел Стефанов, Анелия Иванова, Таня Николова.

В книгата за Славка Денева на Фондация „Поддържане на изкуството в България“, Валентин Ангелов отбелязва: „Тя се нарежда сред имената на онези майстори на четката, които отхвърлиха натрапваните по официален път художествени норми и императиви. Тя остана чужда на казионно лансираните обществено-политически теми, за чиято художествена или по-точно полухудожествена разработка се сключваха скъпо струващи контракции, а създадените по тях картини със сигурност се откупуваха. Тя се приобщи към онова младо и недоволно поколение от края на 50-те и 60-те години, което обърна гръб на академизма и догматизма, поправяйки си свой собствен път в изкуството“.